Тръгваш без посока,
скиташ по света
нарани дълбоко моята душа.
Как да те открия -
без адрес си ти
твоя свят е пълен с лъжи.
Мъжката природа тъй и не разбрах,
обещава вярност, а дарява грях.
Свикнах да прощавам твойте грешки аз,
докога над мен ще имаш власт?
В крепост от лъжи ме заключи ти,
как да се спася, как да се спася?
2 comments:
Винаги съм се чудила дали хората, които ни нараняват са били наранени преди това от някой друг? Може би са били и те наранени. Когато ни наранят губим част от себе си, от нашата чувствителност. Ставаме безчувствени към определени неща и хора или поне се опитваме да бъдем. Така ние се стремим да предотвратим това да се случи отново. Живеем в един измислен свят, в който не ни пука за нищо и в един момент се оказва, че вече ние сме тези, които лъжат и нараняват. И това се повтаря и повтаря…Все повече хора биват наранени, като и някои от тях правят същото и така до кога? Дали ще се случи нещо, което ще промени мисленето ни или това ще стане ако срещнем определен човек? Ето аз срещнах теб и ти мен, но дали ще се променим или отново ще нараняваме любимите хора?
Събличай ме,
не спирай...
докосвай ме с дихание на парещи лъчи,
докосвай ме със стон
не спирай...
Докосвай ме, в твоето съзнание
докосвай ме на яве
в страстта на нощното сияние
със силата на електричество
не спирай...
Докосвай ме...
в красотата на природата
докосвай ме...
със силата на мрака
с мощта на вятъра, събличай ме...
докосвай ме...
и пак...
не спирай...
Post a Comment