Нищо не исках от вас , само приятелско рамо. Бях до всеки един от вас , в трудните му моменти, стремях се да бъда приятел на всеки един. Опитвах се да давам съвети и да ви обичам. Стремях се никога да не ви наранявам.Търпях всичко в името на нещо, което днес се замислям дали изобщо съществува. Аз ви приех такива, каквито сте. Съобразявах се с вашите интереси, стилове и така нататък.Очаквах , че и вие ще постъпите така с мен. Мислех , че приятелите биха ме обичали такъв, какъвто съм,заедно с моите недостатъци и предимства, но уви, не съм заслужил това. Грешките и обидите на хората в миналото ми ме направиха чуствителен и лесно раним, научих се обаче да крия това от останалите, никога не показах слабост, но тази моя борба със мелници , не ми помогна особено много. Винаги , когато се нуждаехте от слушател аз бях там ..защо подяволите никой не иска да чуе мен сега. Когато аз имам нужда от приятелско рамо , всички ми обърнахте гръб.Когато аз изпаднах в труден момент, никой не се поинтересува как съм. Знаете ли , когато казвам "нищо ми няма" " ти луд ли си , всичко е ок" , тогава имам най-голяма нужда от приятел, как не го разбрахте толкова години.Писна ми и да съм самотник , но кажете ми как да престана да бъда такъв ? Защо трябва винаги аз да преглъщам чужди грешки , да свеждам глава и вечер тихо да плача?Не може ли и аз като всички да бъда в очите на хората ЧОВЕК? Не мога ли просто да бъда себе си , и вие да ме обичате така?Не исках много от вас , само да ме приемете такъв , каквато съм , но явно не съм достатъчно добър за вас и така и не съм успял да спечеля вашата обич, изход има , виждам светлината , скоро и аз ще полетя.....

Не е вярно, че мъжете не плачат
и си тръгват когато боли...
Плачат тихо самотни във здрача,
уморените мъжки очи.

От обида до кръв наранени,

плачат тихо, дори без сълзи.

А сърцето във тях е сломено.

И от болка се гърчи, кърви.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    Плачат тихо по своя си начин.

Без истерии. Безгласно дори.
А когато пред тебе заплачат,
значи вярват във теб, разбери.

Всяка мъжка сълза е безценна.
Носи в себе си сила и жар.
И когато е с теб споделена
си получил най-ценния дар.

Тръгваш без посока,
скиташ по света
нарани дълбоко моята душа.
Как да те открия -
без адрес си ти
твоя свят е пълен с лъжи.
Мъжката природа тъй и не разбрах,
обещава вярност, а дарява грях.
Свикнах да прощавам твойте грешки аз,
докога над мен ще имаш власт?
В крепост от лъжи ме заключи ти,
как да се спася, как да се спася?

Една илюзия