Wednesday, December 23, 2009
Когато мъката е споделена
Когато мъката е споделена ...болката е притъпена....Имаш сили да продължиш напред.Според мен в това е магията на общуването....И те обзема топлата благодарност към тези макар и неизвестни хора...написали толкова мили слова ....Разбираш ,осъзнаваш ,че не си сам.....И колко преходен е мига на нашето битие......тук ...сега....И ти се иска да си по добър...по малко грешен..доколкото можеш....За да бъде света по хубав за нас и след нас....БЛАГОДАРЯ !
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
5 comments:
Onemqvam ot bolkata ti! Smyrtta na liubim chovek boli poveche ot vsi4ko! No neka ne otneme nadegdata za po- dobro utre!
Недей да плачеш – болката ще стихне,
недей да плачеш – всичко ще премине,
недей да плачеш – потърси опора,
недей да плачеш – погледни нагоре!
Там някъде е той и мисли за вас и ви обича.Направи така, че душата му да бъде свободна, не събирай тъга в сърцето си, а хубави спомени за преживяното.
Липсваш ми
(на татко)
Липсва ми твоята подкрепа,
твоята силна, мъжка ръка,
на която още от малка бях се научила
живота си, като на стожер за крепя.
Липсва ми твоята бащина ласка,
сигурността под твоето крило,
ти бе човекът опознал ме без маска-
поискрена от когато и да било.
Без преструвки и фалш,
без грим и фасони,
това бях прсто аз
с хилядите мои жяргони.
И ти ме приемаше такава,
а аз имам много „трески за дялане”,
и каквото и с мен да се случеше,
все имаше нещичко за оправяне.
А ти ги оправяше без физиономии-
моите грешки и милиони бели
и всеки път искаше на лицето ми
весела усмивка да цъфти.
Такъв ще те помня, скъпи ми татко
все закрилник ми беше и пазеше ме, като орел
и днес, когато тъжна похапвам си сладко
се чудя защо Господ от мен те е взел.
Александра - само на 13 :(
Къща за дъжд
Днес всичките ми пролетни цветя
си спомнят, че е зима. И умират.
В прозореца ми - дъжд. Една мъгла
прикрива с тяло близките баири.
Градът, съблякъл всички цветове,
разхожда сивотата на душата си.
Наметнал облаци, вместо небе
презира слънцето. И диша вятър.
Единствено дъждът изглежда жив.
И шие тежката си стъклена завеса.
Навярно чака някой да го приюти.
---
Прегръщам го. И го приемам в себе си.
Не стихва вулканът от мъка,
когато сълзи горчиви се ронят.
Не умира тъй лесно тъгата,
когато останеш сам и изгонен.
Не умира под фалшива усмивка сълзата,
тя си е там и си чака съдбата.
Не можеш да се смееш насила,
когато отвътре умираш.
Не се изплаква болката в сълзи,
не се живее във лъжи.
Не можеш да прикриеш в теб тъгата,
когато е изписано на теб самата.
Кога си сам, си тъй безпомощен
да се пребориш с туй, що ти тежи в душата.
Кога умираш, не можеш да си промениш съдбата.
Със сълзи не ще умре тъгата,
с вик не ще те чуят на Луната.
Гласът ти - глас е във пустиня,
страхът ти - сякаш зверове около тебе.
Не можеш ти да спреш сълзите,
когато ти тежи, когато си самотен.
Сам със себе си останеш ли, загубен си,
"под крилото" на смъртта отиваш.
Подслони ли те студената й сянка,
отиваш си безмълвен и нечут.
Ще се опиташ пак да се пребориш,
но ще се оплетеш във мрежа,
мрежа сива и отровна...
Затуй, когато мъка имаш във душата,
разкажи я, споделя я, но не я таи...
Не се изплаква мъката в сълзи...
Споделяй, затуй приятелите са, затуй,
споделяй, що ти на сърце тежи!
Обичай, ала не мрази...
Споделяй, споделяй, това от мен помни!
Post a Comment