Когато смъртта ни раздели ,остават спомените...и мъката от неизреченото и нестореното...!Болката разкъсва гърдите,пред очите е образа ,който никога няма да видя!И едва ли някой ,някога ще ме обича повече....Никой ,няма да мисли като тръгна по пътя дали ще стигна....Няма да чака с трепет ..и желание да съм добре...Няма да е без въпроси и задни мисли зад мен....каквото и когато да сторя.....Ах как боли.....!!!!Боли от безсилие ,че не мога да дам това ,което съм получил.....Вечния дълг на сина ........към истинския БАЩА...Моя беше такъв......и се надявам ,че чрез мене ще бъде докато съм жив....Живя и си отиде достойно...геройски...в битка ...заради мене...в мирно време..така ,както правят истинските хора.....
Малко пъти успях да ти кажа ,колко те обичам!!!!!!!!Гордея се ,че съм ти син...и че твоята кръв тече във вените ми....И сега чувам думите изречени с грижа.....за всичко около мен и за мен.....
Искам да спра...Но знам,че ти би ми казал..Продължавай!!!!!!!!!!Затова заради паметта ти ще правя крачка след крачка ,макар и сам срещу бурите в този кратък ,обикновен живот!
Обичам те, Татко! Сигурен съм ,че отнякъде ме чуваш и чакаш.....Затова ,ще изживея оставащото ми време достойно...както ти ми завеща!!!!!!!!!!!!
5 comments:
Няма думи, които да изразят болката.... Не и тази..... Не помага времето... Не се забравя..... Никой няма да ме нарече с тези имена, с които, той го правеше... Никой така, като него, няма да ме чака.... И да мълчи с мен. И така да се разбираме в тишината... без думи. Понякога го сънувам. И е толкова истински с присъствието си! Защото си е в мен! И сега плача, защото все плача, когато мисля за татко... Смърта не ни разделя... Тези които обичаме са винаги с нас!
Всеки път, когато от нас си отива любим, болката препълва сърцето ни.
Сърцата ни казват, че хората са предназначени за живот, а не за смърт.Когато загубим любим човек си задаваме въпроса "ЗАЩО?". Всичко се променя. Тогава се замисляме и над това какъв е смисъла от смъртта, дали не трябва да разберем по-добре живота и да го оценим?
Умирайки, хората не престават да съществуват. Те само изчезват от нашето полезрение. Остава техния образ скрит някъде в нашето сърце, където таим спомени за преживяното.
Казват, че времето лекува, може би, но тъгата по обичания от нас човек не стихва.За да намалим болката от загубата ние търсим на кого да дадем обичта си, а това са нашите деца. Те носят частица от нас, а ние от своите родители. Ще мине време и те ще преживеят това, което ти преживяваш сега. Трябва да си силен, да продължаваш да обичаш, да живееш!
Животът тъй умело ни е дал
мечти, надежди и печал.
Защото все пак ще разбереш,
че всичко за което си мечтал
е един несбъднат твой копнеж...
Но за да кажеш, че на този свят си ти живял,
и пътят труден ти си извървял,
път изпълнен със тъга,
една усмивка, загуба и самота,
ще трябва да поплачеш с глас,
да ридаеш с всички нас,
за болката от това,
че твоята мечта
не ще намери мястото си в реалността...
А живота си върви
и колкото и да боли
с него ти ще продължиш -
стискаш зъби и вървиш,
като всички, всички нас,
до последния си час...
Но пък чакай, помисли
ако животът не боли
щеше ли да разбереш,
че все пак истински си ти?
И по пътя продължи
болката, сълзите преглътни,
играй и ти жектоката игра
на коварната съдба.
И ако върху сърцето не посипе скреж,
скрий ти там един копнеж,
една надежда и мечта,
че някой ден ще стане по-добър света.
{}
Белият рът
Не си най-хубава в света
с тоз рът във сняг,с тоз път във киша,
но само в тебе пролетта
тъй остро във гръдта ми диша.
О,да,и други като мен
ти случва се да изтерзаеш
(а моят дял е удвоен
и много ми тежи,"ще знаеш"),
но този дъх на мокра пръст,
на влажен бук и на топене-
как всичко туй околовръст-
не е околовръст,а в мене!
И няма как,и няма как:
упреквам те,но тайно зная,
че-зла,добра-ще бъдеш пак
във мен дълбоко и до края,
че дето и да имам път,
последен ще ми бъде този
към белия-отсреща рът
по бозовите коловози...
Валери Петров
Твоите сълзи
http://www.youtube.com/watch?v=OCEDO9KdJ-Q
Post a Comment