В есента с Октомври идва ДЪЖДА...Винаги съм усещал в него някакво откровение...спотаена нежност и древната сладост на примирена дрямка... песента на заспиващата природа...Сливат се Земята и Небето ,както в началото на съзиданието ....особенно надвечер..Красиво е..Истинко
Дъжда е дар за плодовете...Представяте ли си колко цветя ни носи..И въпреки това сиво звучене странно се събужда нежност...небето на нашите сърца просиява ,но някак внезапно надеждата се превръща в скръб...гледайки гибелта на капките .Една по една те оставят на запотеното стъкло пътека като диамантена рана..
Моя дъжд е мълчалив,без вятър,безспирен....дъжд спокоен и кротък,божествен барабанчик.Добър и мирен...само за мен- истински.В тишината чувам първобитната му песен,поватряща в захлас древни предания...
