На четирдесет

Ако бях на шестнадесет, щях лесно да ти призная, че те обичам.
Ако бях на двадесет, щях да поискам да се омъжа за теб, защото така правят всички.
Ако бях на тридесет, можех само да съжалявам, че не сме се срещнали по-рано.
А когато идваш незван на четирдесет, какво да ти кажа?
Утре ще съм по-близо до теб и ще ми довериш още нещо за себе си, но утре е толкова далеч – отвъд света е, отвъд времето е, отвъд усилията да го дочакам е.
С теб заспивам, теб сънувам...
Сутрин се събуждам, след като снощи съм заспала на рамото ти. И бързам, ах, как бързам да стигна до пролуката, от която надничам да те видя.
Непрекъснато ти говоря, докато усетя, че се усмихваш, че ти е станало топло, задето си ме слушал.
Поезия не умея да пиша. Ако можех, щях да ти подаря непохабени думи.
... Имаше един първи мъж в живота ми... Той обеща да е до мен „завинаги“ и все още удържа.
... Имаше един първи мъж в живота ми, който видя жената у мен, но се усети слаб, и се отказа...
В тебе открих мъжът, който умее да приютява мислите ми.
Изпращаш ми думи, които никой не ми е казвал, след което съобщаваш, че заминаваш. Разбирам че е необходимо да се отдалечиш, иначе други неща ще станат непреодолимо стремителни.Предавам се на на болката да зная, че те има.
Укротявам се, но си оставам неукротена. Да отварям ли Фройд, за да уточня своята патология, когато знам, че обичта все не ми стига. Нужно ми е да бъда харесвана – непрекъснато, да бъда ухажвана – постоянно, да бъда желана...