Ако в нозете ти се свре петнисто пале, или бездомна котка спре на твоя път, ако безгрижна птица смело те разгледа: Не ги прогонвай! - с техните очи, Усмихната, душата ми те гледа.
Когато дойдеш при мен, уморен, аз ще снема от тебе умората - като дреха, и след тежкия, ядния ден, ще те прегърна с любов - да бъда твоя утеха. Ще ти приготвя гозба от своите мечти, ще ти налея чаша опиващи ласки, ще ти сложа постеля - зелени треви и завивка от облаци - меки, прозрачни. А когато на сутринта отвориш очи, слънцето ще извикам да те посрещне – своите нежни, златисти коси върху теб да разпръсне. За да ражда новия ден всеки миг в тебе нови надежди, за да знаеш - ако светът ти се стори студен, дари ми, дари ми своите нощи!
Очите ти са пълни със прашинки, от старомоден сантимент. Здравей! Не съм те виждал сто години! Очаквах дълго настоящият момент. Ти още носиш златото в косите си, тук-там проблясва само бял нишан. Красива си! И горда.... Ослепителна! Щастливец е мъжът от теб избран! Завиждам му.... Съвсем неблагородно...... Защото има теб...... Аз закъснях.... Седни до мене. Местото е свободно. След сто години ще се видим пак! Кажи, любима, ще ми върнеш ли сърцето, което преди сто лета плени?! Без него ми е прекалено трудно..... Ето, едва сега го чувам, че тупти! Очите ти са пълни със прашинки от спомени..... Текат сълзи.... Не сме се виждали от сто години! Седни при мене мила! Не плачи!
В душата си усещам хлад и празнота; Влюбвам се, обичам, плача и се смея, децата си отглеждам с радост, топлота, но все за теб, сънувана любов, копнея.
Искам да изтрия спомените си горчиви, От измамени надежди и думи лъжливи. Една вълнуваща любов да изживея, За да чувствам, че наистина живея.
До теб да заспивам и да се събуждам, доверие, подкрепа и разбиране да виждам, и аз да бъда твоята изгряваща звезда, сбъдната мечта, дългоочаквана съдба.
Очите ни с изпиващ поглед да говорят, сърцата ни в забързан ритъм да туптят, телата ни в прегръдка да се сливат, в забрава и безумие готови да горят.
Да ми липсваш всеки миг и ден, когато си далеч, далеч от мен. Да бъдем лудо влюбени до гроб. А всъщност, съществува ли любов ?
Това очаквам да се случи и разбирам – Каквото дълго търся, все не го намирам. Но, ако някъде те има, чуй моя зов: Потърси ме, чакам те, любов! АМ
Понякога е съвсем есен и не виждам в себе си. Само чувам стенанията си като дъжд, който барабани по первазите и прозорците. Така аз пея малкото свои думи и се топя в отчуждение, като кристалче сол в пълна шепа... И ми е хубаво, защото светът е вятър в листа и прозрачен влажен въздух, който се впива в устните, скулите и челото... Тогава в косата ми усещам как се нанизват бодливи капчици, докато шумолят стъпки в локвите... Понякога е толкова есен, че забравям да дишам в оковите от сребърни мисли, с ален обков... Горчивина e която протяга лъскав език към моите устни, така че те вдишвам в ума ми... И е толкова силно, че сърцето ми се разсипва по цялата улица и тича с листата и се събира с птиците бегълци... И птиците, свикнали на студа и враждебността на хората... Птиците способни да отлетят като мен. Нали разбираш? Не виждам в себе си... Виждам само това сиво, необятно небе и полета влажни треви, в които личат следите на есента... Жълтеникава прошарена плът, пръст, в която попиват деня и нощта... А аз съм без име и мисля за теб...
5 comments:
Ако в нозете ти се свре петнисто пале,
или бездомна котка спре на твоя път,
ако безгрижна птица смело те разгледа:
Не ги прогонвай! - с техните очи,
Усмихната, душата ми те гледа.
АКО СВЕТЪТ ТИ СЕ СТРУВА СТУДЕН
Когато дойдеш при мен, уморен,
аз ще снема от тебе умората - като дреха,
и след тежкия, ядния ден,
ще те прегърна с любов - да бъда твоя утеха.
Ще ти приготвя гозба от своите мечти,
ще ти налея чаша опиващи ласки,
ще ти сложа постеля - зелени треви
и завивка от облаци - меки, прозрачни.
А когато на сутринта отвориш очи,
слънцето ще извикам да те посрещне
– своите нежни, златисти коси
върху теб да разпръсне.
За да ражда новия ден
всеки миг в тебе нови надежди,
за да знаеш - ако светът ти се стори студен,
дари ми, дари ми своите нощи!
ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА
Очите ти са пълни със прашинки,
от старомоден сантимент.
Здравей! Не съм те виждал сто години!
Очаквах дълго настоящият момент.
Ти още носиш златото в косите си,
тук-там проблясва само бял нишан.
Красива си! И горда.... Ослепителна!
Щастливец е мъжът от теб избран!
Завиждам му.... Съвсем неблагородно......
Защото има теб...... Аз закъснях....
Седни до мене. Местото е свободно.
След сто години ще се видим пак!
Кажи, любима, ще ми върнеш ли сърцето,
което преди сто лета плени?!
Без него ми е прекалено трудно..... Ето,
едва сега го чувам, че тупти!
Очите ти са пълни със прашинки
от спомени..... Текат сълзи....
Не сме се виждали от сто години!
Седни при мене мила! Не плачи!
AM
ПОТЪРСИ МЕ ЛЮБОВ
В душата си усещам хлад и празнота;
Влюбвам се, обичам, плача и се смея,
децата си отглеждам с радост, топлота,
но все за теб, сънувана любов, копнея.
Искам да изтрия спомените си горчиви,
От измамени надежди и думи лъжливи.
Една вълнуваща любов да изживея,
За да чувствам, че наистина живея.
До теб да заспивам и да се събуждам,
доверие, подкрепа и разбиране да виждам,
и аз да бъда твоята изгряваща звезда,
сбъдната мечта, дългоочаквана съдба.
Очите ни с изпиващ поглед да говорят,
сърцата ни в забързан ритъм да туптят,
телата ни в прегръдка да се сливат,
в забрава и безумие готови да горят.
Да ми липсваш всеки миг и ден,
когато си далеч, далеч от мен.
Да бъдем лудо влюбени до гроб.
А всъщност, съществува ли любов ?
Това очаквам да се случи и разбирам –
Каквото дълго търся, все не го намирам.
Но, ако някъде те има, чуй моя зов:
Потърси ме, чакам те, любов!
АМ
Понякога е съвсем есен и не виждам в себе си.
Само чувам стенанията си като дъжд,
който барабани по первазите и прозорците.
Така аз пея малкото свои думи и се топя
в отчуждение, като кристалче сол в пълна шепа...
И ми е хубаво, защото светът е вятър в листа
и прозрачен влажен въздух, който се впива
в устните, скулите и челото...
Тогава в косата ми усещам как се нанизват
бодливи капчици,
докато шумолят стъпки в локвите...
Понякога е толкова есен,
че забравям да дишам в оковите
от сребърни мисли, с ален обков...
Горчивина e която протяга лъскав език
към моите устни, така че те вдишвам в ума ми...
И е толкова силно, че сърцето ми се разсипва
по цялата улица и тича с листата
и се събира с птиците бегълци...
И птиците, свикнали на студа и враждебността на хората...
Птиците способни да отлетят
като мен.
Нали разбираш?
Не виждам в себе си...
Виждам само това сиво, необятно небе
и полета влажни треви, в които личат
следите на есента...
Жълтеникава прошарена плът,
пръст, в която попиват деня и нощта...
А аз съм без име
и мисля за теб...
Post a Comment