Истинската любов

  Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени ако някой не и подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване. Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване… Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги…
Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги.
Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано… Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз - знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия…
Това е ИСТИНСКАТА любов - тази която остава дори евентуално да си отиде някой ден - остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените - остава едновременно в миналото и бъдещето… Защото само тя умее това…
За тази любов си струва всяка саможертва, всяка възможна или невъзможна цена, всеки миг и всеки дъх от краткото ни и чупливо съществуване. Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги…
Тази любов идва за да остане и за да ни промени и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни докоснати устни…

На четирдесет

Ако бях на шестнадесет, щях лесно да ти призная, че те обичам.
Ако бях на двадесет, щях да поискам да се омъжа за теб, защото така правят всички.
Ако бях на тридесет, можех само да съжалявам, че не сме се срещнали по-рано.
А когато идваш незван на четирдесет, какво да ти кажа?
Утре ще съм по-близо до теб и ще ми довериш още нещо за себе си, но утре е толкова далеч – отвъд света е, отвъд времето е, отвъд усилията да го дочакам е.
С теб заспивам, теб сънувам...
Сутрин се събуждам, след като снощи съм заспала на рамото ти. И бързам, ах, как бързам да стигна до пролуката, от която надничам да те видя.
Непрекъснато ти говоря, докато усетя, че се усмихваш, че ти е станало топло, задето си ме слушал.
Поезия не умея да пиша. Ако можех, щях да ти подаря непохабени думи.
... Имаше един първи мъж в живота ми... Той обеща да е до мен „завинаги“ и все още удържа.
... Имаше един първи мъж в живота ми, който видя жената у мен, но се усети слаб, и се отказа...
В тебе открих мъжът, който умее да приютява мислите ми.
Изпращаш ми думи, които никой не ми е казвал, след което съобщаваш, че заминаваш. Разбирам че е необходимо да се отдалечиш, иначе други неща ще станат непреодолимо стремителни.Предавам се на на болката да зная, че те има.
Укротявам се, но си оставам неукротена. Да отварям ли Фройд, за да уточня своята патология, когато знам, че обичта все не ми стига. Нужно ми е да бъда харесвана – непрекъснато, да бъда ухажвана – постоянно, да бъда желана...